в най-чистия й вид, любовта между двама души има свързваща, обединяваща роля. Всичко, което човек обича е част от него. Затова, когато изгубиш нещо, което си обичал истински, страдаш и изпитваш болка, защото сякаш от тялото ти липсва частица.
Когато двама души се влюбят един в друг, те изпитват онази неимоверна любов и привличане един към друг. Изпитват непрекъсната нужда да са един с друг, защо? Защото любовта им ги обединява много повече, отколкото те си дават сметка и осъзнават. Буквално те не са вече двама души, а едно и също нещо.
Влюбените се твърди, че имат обща аура и енергия, което извисява съзнанията им. Затова за тях всичко е красиво и прекрасно, дори обикновените и скучни неща от ежедневието започват да преливат от цветове и красота. Първоначално потокът на любовта е толкова силен, че те губят егото си, сливат се. Това продължава различно дълго, но в мига, в който се "опомнят" и егото се връща в центъра на събитията. Започва стъпка по стъпка да си възвръща позициите. Любовта проглежда през очите на егото.
Влюбените започват да разпознават първо дребните си недостатъци, което първоначално не пречи, но...след това започва. Те започват да се критикуват, да се опитват да се променят или поне онези дребни неща, които ги дразнят в другия. В конструктивната критика по принцип няма нищо лошо, напротив градивна е, но източникът, който започва да я диктува е лош. Всяко его се смята за единствено и неповторимо, център на всичко. И така енергията става не обща, а бойно поле. Егото си служи с всички възможни средства, кавги, борби за надмощие. И така докато едното его не капитулира, обикновено е това на жената, но вече нищо не както преди, та вероятно не може да се генерализира. И докато еготата да осъзнаят, че не могат да се победят едно друго, любовта безвъзвратно си е отишла. Не се понасят, мразят се, разстоянието между тях е вече километрично и нищо не може да го запълни. Обвързаните просто разкъсват оковите и се разделят.
Дори не искам да говоря за хората с по-силно его. Там сценарият е същият, че и по-зловещ. Притискат и подчиняват отсрещния. Обречена връзка.
Та мисълта ми е - има ли джанъм хора, които успяват да притиснат егото си до стената и просто да се радват на ЛЮБОВТА, да се сливат в нея, истински щастливи хора!? Тогава егото ще се свива и намалява и човек няма да може да се върне към хитринките си, защото ще е нащрек. Човек ще е свободен, ще открие своя център. Ще бъде самата любов. Егото е тази крепостна стена, но ми се иска да вярвам, че може да бъде разрушена, камък по камък, както е била и изградена.
Колко ли сме много тези, които ни е страх да я разрушим!?
Когато двама души се влюбят един в друг, те изпитват онази неимоверна любов и привличане един към друг. Изпитват непрекъсната нужда да са един с друг, защо? Защото любовта им ги обединява много повече, отколкото те си дават сметка и осъзнават. Буквално те не са вече двама души, а едно и също нещо.
Влюбените се твърди, че имат обща аура и енергия, което извисява съзнанията им. Затова за тях всичко е красиво и прекрасно, дори обикновените и скучни неща от ежедневието започват да преливат от цветове и красота. Първоначално потокът на любовта е толкова силен, че те губят егото си, сливат се. Това продължава различно дълго, но в мига, в който се "опомнят" и егото се връща в центъра на събитията. Започва стъпка по стъпка да си възвръща позициите. Любовта проглежда през очите на егото.
Влюбените започват да разпознават първо дребните си недостатъци, което първоначално не пречи, но...след това започва. Те започват да се критикуват, да се опитват да се променят или поне онези дребни неща, които ги дразнят в другия. В конструктивната критика по принцип няма нищо лошо, напротив градивна е, но източникът, който започва да я диктува е лош. Всяко его се смята за единствено и неповторимо, център на всичко. И така енергията става не обща, а бойно поле. Егото си служи с всички възможни средства, кавги, борби за надмощие. И така докато едното его не капитулира, обикновено е това на жената, но вече нищо не както преди, та вероятно не може да се генерализира. И докато еготата да осъзнаят, че не могат да се победят едно друго, любовта безвъзвратно си е отишла. Не се понасят, мразят се, разстоянието между тях е вече километрично и нищо не може да го запълни. Обвързаните просто разкъсват оковите и се разделят.
Дори не искам да говоря за хората с по-силно его. Там сценарият е същият, че и по-зловещ. Притискат и подчиняват отсрещния. Обречена връзка.
Та мисълта ми е - има ли джанъм хора, които успяват да притиснат егото си до стената и просто да се радват на ЛЮБОВТА, да се сливат в нея, истински щастливи хора!? Тогава егото ще се свива и намалява и човек няма да може да се върне към хитринките си, защото ще е нащрек. Човек ще е свободен, ще открие своя център. Ще бъде самата любов. Егото е тази крепостна стена, но ми се иска да вярвам, че може да бъде разрушена, камък по камък, както е била и изградена.
Колко ли сме много тези, които ни е страх да я разрушим!?
