неделя, 2 октомври 2011 г.

свикнах да се приемам

Като дете ме учеха, че да обичам себе си - нещо естествено за едно дете, - означава да съм егоист и високомерна. Свикнах да поставям другите над себе си и да мисля първо за другите, тъй като това показва, че съм "добър човек". Ето колко рано ми бяха втълпени тези условности.
А пък аз съм абсолютно сигурна, че способността да давам обич е пряко свързана със силата на обичта към самата мен.
Толкова години се опитвах да бъда обичана, страдах, че не се получава, че губя мъжете, които обичам...а то, какво било. Скъсах малко късно с мита, че имам само една концепция за себе си, и че тя е само положителна, или само отрицателна. Спрях да смесвам самооценката си с поведението си или с поведението на другите към мен. А ТОВА Е МНОГО ТРУДНО. Господства фразата - "Ти си лошо момиче", вместо " държиш се лошо". Навиците на мислене от детството не се изкореняват лесно.
Всичко започна с това, че ако не харесвам поведението си в даден момент, то това няма нищо общо със самооценката ми. Избрах да бъда винаги ценна в своите очи. Колкото и странно да звучи избрах го съзнателно и ми носи само дивиденти.

сряда, 30 март 2011 г.

признание

Любовта се случва в теб самия, а не отвън и когато се изпълниш, тя се случва и от вън. Виждаш я във всичко и във всеки, усещаш я със сетивата си, с ръцете и със цялото си сърце..
Какво ми помага на мен да ми се случили...просто...да....бла-го-да-ря, че ме има, че е подарък че живея, че има толкова изключителни хора в живота ми, които обичам, че винаги ми се дава когато имам нужда, винаги съм подкрепяна, когато е необходимо..и това, че знам, че никога не съм сама...дори и на пръв поглед да изглежда така..

понеделник, 21 март 2011 г.

ЗРЯЛОСТ И ЛЮБОВ



Любовта може да има три измерения. Едното е измерението на зависимостта - това е, което се случва с повечето от хората. Съпругът зависи от съпругата, съпругата зависи от съпруга; те се експлоатират взаимно, властват един над друг, притежават се взаимно, принизяват се един друг до състояние на стока. Това се случва в света в 99 % от случаите. Ето защо любовта, която може
да отвори портите на рая, отваря само портите на ада. 
Втората възможност е любов между две независими личности. И това се случва понякога. Но и това води до нещастие, защото има непрестанен конфликт. Не е възможно адаптиране - двамата са толкова независими, че никой не е готов на компромис; да се приспособи към другия. Поети, артисти, мислители, учени хора, които живеят в известна независимост, са такива, с които не е възможно да се живее - твърде са егоцентрични. Те дават свобода на другия, но тази свобода прилича по-скоро на безразличие, отколкото на свобода. Изглежда по-скоро като че ли тях не ги интересува, като че ли няма значение за тях. Те си осигуряват взаимно личното пространство.
Взаимоотношението изглежда прекалено повърхностно - те се страхуват да навлязат по-дълбоко един в друг, защото са по-привързани към своята свобода, отколкото  към любовта и не искат да правят компромиси. 
А третата възможност е взаимозависимостта. Тя се случва много рядко, но всеки път, когато се случи, част от рая слиза на Земята. Двама души, които нито са независими, нито са зависими, но се намират в огромна синхронност, като че ли дишат един за друг, една душа в две тела - когато това се случи любовта се е случила. Само това може да се нарече Любов. Другите 2 в действителност не са любов, а са просто някакви комбинации - социални, психологически, биологични, но все пак комбинации. Третата е нещо духовно. 
Нуждаене и даване, обичане и имане. 
К.С. Люис е разделил любовта на тези два вида:"нуждаеща се любов" и "даряваща любов".
Аврам Маслов също разделя любовта на тези два вида. Първият вид той нарича "дефицитна
любов", а втората - "душевна любов". Разликата е важна и трябва да се разбере.  "Нуждаещата се любов" или "дефицитната любов" зависи от друг човек. Тя всъщност не е истинска любов - тя е нужда. Ти използваш другия човек като средство. Експлоатираш го, манипулираш го, властваш над него. Но така другият човек бива принизен, почти унищожен. А и той върши съвсем същото. Той също се опитва да те манипулира, да те управлява, да те притежава, да те използва.
Крайно нелюбящо е да използваш друго човешко същество. Така че това само прилича на любов, но е фалшива монета. То обаче се случва с почти 99% от хората, защото  получаваш първия си урок по любов още от детството. Ражда се дете, то е зависимо от майката.
Любовта му към майката е "дефицитна любов" - то има нужда от майката, не може без нея.
То обича майката, защото тя е неговият живот. Всъщност това не е в действителност любов -
то би обичало и всяка друга жена, всяка, която би го закриляла, всяка която би му помагала да оцелее, всяка, която би осъществила нуждата му. Майката е нещо като храна, която то яде. Тя не е само млякото му, което то получава, но и също и любовта - тя също е нужда. Милиони хора си остават деца през целия си живот, те никога не  порастват. Те стават по-стари физически,
но изобщо не израстват умствено; тяхната психика си остава малолетна, незряла. Те винаги имат нужда от любов, те копнеят за нея сякаш е храна. 
Човек съзрява в момента, в който започне  по-скоро да обича, отколкото да се нуждае. Когато започне да прелива, да споделя, да дава. Акцентът тук е напълно различен. В първия случай акцентът е как да получиш повече. При втория случай е как да даваш повече и да даваш безусловно. Това е израстване, зрелост, идване в себе си. Зрелият човек дава. Само зрелият човек може да дава, защото само зрелият има. Тогава любовта не е зависима. Тогава можеш да
обичаш независимо от това дали другият човек те обича или не. Тогава любовта вече не е  взаимоотношение, а състояние. 
Какво се случва, когато едно цвете цъфне в дълбоката гора, където никой не го оценява, никой не усеща ароматът му, никой не минава покрай него, никой не го нарича "прекрасно". никой не  вкусва от неговата красота, от неговата радост, където няма с кой да сподели радостта - какво става с това цвете? Умира ли то? Страда ли? Паникьосва ли се? Самоубива ли се? Не ! То продължава да си  цъфти, просто продължава да си цъфти. За него няма разлика дали някой  минава край него или не, това е без значение. То продължава да пръска своя аромат. Когато
 съм сам и тогава ще продължавам да съм така любящ както и когато съм с вас.Не сте вие тези, които създавате любовта ми. Ако вие създавахте любовта ми, тогава е естествено и любовта ми да я няма. Не вие изкарвате любовта ми навън, аз ви обсипвам с нея - това е даряваща любов, това е душевна любов. 
Но аз съм напълно съгласна, с К. С. Люис и с Аврам Маслов. Първата разновидност, на любовта, не е "любов", тя е нужда. Как може нуждата да бъде любов? Любовта е лукс. Тя е
изобилие. Тя е да имаш толкова много живот, че да не знаеш какво да правиш с него, поради
което го споделяш. Другият човек може да го приеме, може и да го пропусне - но що се отнася
до теб, това е поток, това е преливане. 

Когато зависиш от другия човек винаги има нещастие. В момента, в който започнеш да зависиш, започваш да се чувстваш нещастен, защото зависимостта е робство. Тогава започваш да си отмъщаваш по разни фини начини, защото човекът, от който трябва да зависиш придобива власт над теб. Никой не харесва някой да има власт над него, никой не обича да бъде зависим, защото зависимостта убива свободата. А любовта не може да разцъфти в зависимост - ЛЮБОВТА Е ЦВЕТЕ НА СВОБОДАТА, тя има нужда от пространство, от абсолютно пространство. Другият  човек не трябва да се намесва в него. Това е много деликатно. 
Когато зависиш, другият човек непременно ще властва над теб и ти ще се опиташ да властваш над него. Това е борбата, която се води между така наречените влюбени. те са върховни врагове, в непрекъсната битка.
Любовта се случва само когато си зрял. Ставаш способен да обичаш само когато си израстнал. Когато знаеш, че любовта не е нужда, а преливане. - душевна любов, даряваща любов - тогава даваш без никакви условия.

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

размисли за жените

Цял ден си мисля за какво ми трябваше да се боря за някаква си еманципация.  Да се издържам сама, за да не претоваря случайно любимия. Или просто съм принудена да го правя, поради липсата на  кадърни и желаещи да го направят мъжки екземпляри?!
Да, действително, еманципацията ни осигури  най-важното на този свят - свобода и независимост. Дишам по-спокойно, забавлявам се по-пълноценно и не треперя от ужас какво ще се случи с мен ако мъжът до мен ме напусне. Освен това мога да си позволя да си избирам мъж по "любов", а не по джоба му, което е много важно за щастието ми.
Покрай тези придобивки обаче, какво се случва - юрнахме да се развиваме, да работим на няколко места, докато любимият си бачка само на едно и да се доказваме и борим  с мъжкия пол. А мъжете? те какво спечелиха или не, от нашите привидни битки.
а) о, жена ми си може и сама, няма чак толкоз нужда от мен. Идеално!!
б) а каква безплатна и неизискваща домакиня и майка на децата ми си имам. ммммм
в) за креватното обслужване ще замълча

Сигурно има и друго ама това стига за сега за да добием реална представа от нашата еманципация кой повече спечели. И да разберем, защо мъжете не се бунтуваха особено срещу нея.
Аз така като гледам ние само дето гърбим и се съсипваме да доказваме колко сме можещи и знаещи, но истински умните и силните тук пак са си мъжете. Друг е въпросът, че покрай тези облекчения, които ние зорлям им натрапихме те започнаха да стават все по големи тарикати и егоисти и  да загубват мъжествеността си. И после се чудим къде изчезнаха джентълмените. Ами ние  се погрижихме да позачезнат.... Ние сами си изфабрикувахме  мъхльовци и после ревем.
И за всичко това не ни е виновна емаципацията, а нашето калпаво понятие за нея. Какво ни пречи да си се развиваме и да си бачкаме без да се нагърбваме и с  мъжкото бреме. Оставихме не само с лека ръка, ами дори с удоволствие мъжете да ни делегират функциите си, като същевременно ние си запазихме своите, глупаво внушавайки си, че сме си ги поделили с любимия, защото сме го научили да сменя памперс и да бута количка.
Стигнахме до там да се РАДВАМЕ изрично, че мъжът ни прави тези неща и още повече да го идеализираме и да си мислим, че без него него не можем. Радваме се, че ни е донесъл дърва за печката. Радваме се, че ни е сменил кранчето.... изобщо радваме се за всички елементарни неща, които изначално са си мъжки задължения. Радваме се за малкото, което получаваме и не осъзнаваме какво всъщност ние самите даваме в замяна. Най-малкото даваме си здравето натоварвайки се с прекалено неща, стресирайки се излишно.
Стигнахме до там, че се налага да се сдобиваме с дипломи, да градим кариера за да печелим уважението и интереса на мъжете. И упорито отказваме да осъзнаем,  че сега вместо мъжете нас да ни купуват, почнахме ние тях да си ги купуваме. Вместо мъжете да се борят за нас, ние се борим за тях.
Казано накратко спечелихме си свободата, за да си загубим женското в нас, семейството, да загубим истинските мъже. Спечелихме си свобода, от която дори не можем да се възползваме, защото просто не остава време и сили от бачкане, гърч и тревоги по отглеждане на деца и осигуряване на бъдещето им. Спечелихме си разглезени и егоистични мъже, които са с нас заради далаверата, а не защото ни обичат и уважават просто поради факта, че сме жени и това, което можем де им дадем като жени. Претенциите им станаха прекалено големи, не са глупави те, нали?! А пустата еманципация / набутвация

понеделник, 7 февруари 2011 г.

думи на Чарли Чаплин

Днес ми споделиха нещо много мъдро, казано от Чарли Чаплин на 70 годишния му юбилей....бих искала да осъзная и изживея тази мъдрост....но да съм все още на 35 години...:)))
"Когато обикнах себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупреждаващи сигнали, че живея срещу своята собствена истина. Днес вече знам, че това се нарича: “Да бъдеш самия себе си”.Когато обикнах себе си, разбрах, колко много може да бъде обиден някой, ако го заставят да изпълнява собствените ми желания, когато още не е настъпило времето, и човека още не е готов, и този човек - съм аз самия.Днес наричам това: “Самоуважение”.
Когато обикнах себе си, престанах да си пожелавам друг живот, и изведнъж видях, че живота, който живея сега, ми предоставя всички възможности за растеж.Днес наричам това: “Зрялост”.
Когато обикнах себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време, и всичко става изключително в точния момент.Мога винаги да съм спокоен. Сега наричам това: “Увереност в себе си”.
Когато обикнах себе си, престанах да крада от собственото си време и да мечтая за големи бъдещи проекти. Днес правя само това, което ми носи радост и ме прави щастлив, което обичам и което кара сърцето ми да се усмихва. Правя това така, както искам и в своя собствен ритъм.Днес наричам това: “Простота”.
Когато обикнах себе си, аз се освободих от всичко вредно за здравето ми – храна, хора, вещи, ситуации; всичко, което ме води надолу и ме отклонява от моя собствен път.Днес наричам това: “Любов към самия себе си”.
Когато обикнах себе си, престанах винаги да съм правия. И именно тогава започнах все по-малко и по-малко да греша.Днес разбрах, че това е: “Скромност”.
Днес живея само в сегашния момент и наричам това: “Удовлетворение”.
Когато обикнах себе си, осъзнах, че ума ми може да ми пречи и от него мога да се разболея. Но когато го свързах със сърцето си, той веднага стана моят ценен съюзник.Днес наричам тази връзка: “Мъдрост на сърцето”.
Ние не трябва повече да се страхуваме от спорове, от конфронтации, от проблеми със самите нас и с другите хора. Даже звезди се сблъскват и от техния сблъсък се раждат нови светове. Днес знам, че това е: “ЖИВОТА”" Когато обикнах себе си, престанах да живея с миналото и да се тревожа за бъдещето.

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

бягство

Имам нужда от изход!
Сега, веднага, спешно
бягство, катапултиране.
Толкова съм оплетене в мрежите на мислите си - не зная кое е правилно, кое не.
Не мога да остана със себе си и съвестта си, защото ще се осъдя. Не мога да си простя...
Трябва да се спася и да остана цяла
А изходът е - еднопосочен.
Бягство от теб, от другите, от параноята...
Трябва да се изтрия с гума или...
някакви идеи?!
неканена съм
непожелана
а все пак влюбена - но не искам да съм тук, в чуждия дом и да се залъгвам, че ти си моя свят.
Не си!
виновни сме
да, представи си, отново ще посрещам изгрева и залеза в самота...

понеделник, 31 януари 2011 г.

за любовта

в най-чистия й вид, любовта между двама души има свързваща, обединяваща роля. Всичко, което човек обича е част от него. Затова, когато изгубиш нещо, което си обичал истински, страдаш и изпитваш болка, защото сякаш от тялото ти липсва частица.
Когато двама души се влюбят един в друг, те изпитват онази неимоверна любов и привличане един към друг. Изпитват непрекъсната нужда да са един с друг, защо? Защото любовта им ги обединява много повече, отколкото те си дават сметка и осъзнават. Буквално те не са вече двама души, а едно и също нещо.
Влюбените се твърди, че имат обща аура и енергия, което извисява съзнанията им. Затова за тях всичко е красиво и прекрасно, дори обикновените и скучни неща от ежедневието започват да преливат от цветове и красота. Първоначално потокът на любовта е толкова силен, че те губят егото си, сливат се. Това продължава различно дълго, но в мига, в който се "опомнят" и егото се връща в центъра на събитията. Започва стъпка по стъпка да си възвръща позициите. Любовта проглежда през очите на егото.
Влюбените започват да разпознават първо дребните си недостатъци, което първоначално не пречи, но...след това започва. Те започват да се критикуват, да се опитват да се променят или поне онези дребни неща, които ги дразнят в другия. В конструктивната критика по принцип няма нищо лошо, напротив градивна е, но източникът, който започва да я диктува е лош. Всяко его се смята за единствено и неповторимо, център на всичко. И така енергията става не обща, а бойно поле. Егото си служи с всички възможни средства, кавги, борби за надмощие. И така докато едното его не капитулира, обикновено е това на жената, но вече нищо не както преди, та вероятно не може да се генерализира. И докато еготата да осъзнаят, че не могат да се победят едно друго, любовта безвъзвратно си е отишла. Не се понасят, мразят се, разстоянието между тях е вече километрично и нищо не може да го запълни. Обвързаните просто разкъсват оковите и се разделят.
Дори не искам да говоря за хората с по-силно его. Там сценарият е същият, че и по-зловещ. Притискат и подчиняват отсрещния. Обречена връзка.
Та мисълта ми е - има ли джанъм хора, които успяват да притиснат егото си до стената и просто да се радват на ЛЮБОВТА, да се сливат в нея, истински щастливи хора!? Тогава егото ще се свива и намалява и човек няма да може да се върне към хитринките си, защото ще е нащрек. Човек ще е свободен, ще открие своя център. Ще бъде самата любов. Егото е тази крепостна стена, но ми се иска да вярвам, че може да бъде разрушена, камък по камък, както е била и изградена.
Колко ли сме много тези, които ни е страх да я разрушим!?

петък, 28 януари 2011 г.

кой е той?

Никога не говореше достатъчно.
Започваше нещо и не го довършваше, а аз полудявах от любопитство.
Не разбирах нито какво реално мисли за мен, нито се досещах, а това ме правеше зависима. Думите му бяха кратки и съдържателни, прекалено двусмислени, моите - експресивни и подробни, разпитващи и изискващи.
И по всичко личеше, че никога няма да се разберем.
Стремях се да не му обръщам внимание и да извлека максимално енергията от него, после да го захвърля и да продължа нататък.
Ти си сбор от другите. Не вярвам да си изпратен да промениш света, но ПОНЕ събуди МЕН.